Игнажден

Книгата на Рачо Славейков (военен деец, публицист и преводач, син на П. Р. Славейков) „Български народни обичаи и вярвания“ от 1924 г. е малко позната на читателите. В нея той дава сведения за обичаи и вярвания в различни краища на България, свързани с народния календар, тълкувания по астрономия и метеорология, билките, които използва народната медицина. Интересна е и втората част „Човек и това що го обкръжава“.
В книгата на Рачо Славейков Игнажден е наречен стародавен обичай – „Полязов ден“. Славейков отбелязва любопитното вярване, че и животните могат да са полазници. На този ден не трябва да се излиза навън и „да се ходи по чужди къщи, за да не би случайно полязването да не излезе сполучливо.“

„Съществуват много обичаи и вярвания, свързани с полязването, голяма част от които до развъждането на кокошките. Който влезе пръв вкъщи него ден, дават му възглавница да седне до огъня, турят метла или постилат слама, за да били седели усърдно кокошките да мътят… Така че, колкото и полязникът да бърза, трябва да поседи, докато му опукат пуканки от царевица. И гледат ако царевицата изкара повече поплаци, пилците щели да бъдат повече петлета, ако ли не – ярки. Полязникът може да бъде и член от семейството, стига той при влизането вкъщи да донесе и сложи сено и съчки при огъня, да седне върху тях и да подкуткудячи.“ Славейков разказва за обратен обичай в Самоков – стопаните не пускат никого в къщата си на Игнажден, но ако все пак ако дойде някой, той трябва да носи симид. Симид даряват на учителите си учениците и чираците, а слугите на господарите си. „Ето защо там през цялата нощ преди Игнажден симитчиите кръстосват улиците, за да им продават симити.“

В Северозападна България полазването се нарича „спохождане“. Там всяка къща си има постоянен полазник, когото в навечерието на празника калесват с бъклица. Когато на другия ден той отива при стопаните, застава пред огнището, „бърка из жаравнината с вейка от граница или царовина“ и благославя дома. После сяда на пода, където са разпръснати боб и орехи, взима решето с жито и сее наоколо. Често, ако полазникът е добър и в къщата има берекет, той е канен и на другата година, като използват хитрост да го повикат.

Счита се, че от Игнажден започва да расте денят. Затова на сутринта най-старата жена в къщата взимала „суровица“ и с нея суровакала малките деца през завивките, за да растат.

На Игнажден жените не оставят мотовилките си без прежда по тях, за да им е спорна работата.