149 години от обесването на Васил Левски
През 1943 г. писателят Любомир Дойчев издава сборника „Левски в светлина. Лични спомени и отзвуци от спомени“. Уникалното издание от фонд „Книжовно наследство“ на Столична библиотека представлява опит за пълна и изчерпателна библиография на всичко печатано у нас в периодичния печат до онзи момент и свързано с лични спомени за Васил Левски. Книгата представя истината за живота на Апостола по спомените и разказите на негови съвременници и техните лични преживявания, свързани с него.
В навечерието на 19 февруари – ден на преклонение пред делото и саможертвата на този велик българин, Ви представяме два от публикуваните спомени на очевидци за последния трънлив път, който Васил Левски извървява и който го отвежда от живота във вечността – сакралното място на героите.
******************
„Васил Левски в спомените на Спас Николов Клисаров.
Ето що разказва старият кореняк:
- Левски идваше често в София. Преспиваше в черквата „Св. Неделя“… Една вечер бех отишел да спя в черквата. Баща ми, Никола Луканов, … дългогодишен клисар в „Св. Неделя“, беше сподвижник на Левски. Там беше и поп Гълъб, който по-сетне стана свещеник в село Драгалевци. Имаше и други хора. По едно време се почука. По даден знак баща ми отиде и отвори вратите. Влязоха четири-пет души. Попитах баща си:
- Кои са тия хора?
Той отговори:
- Звездобройци са, учени хора.
Чух „звездобройците“ да казват:
- Утре Дяконът ще отиде в манастира…
После научих, че между хората, който дойдоха да нощуват в черквата, е бил и самият Левски…
Когато заловиха Левски, всички се чудеха, как е станало това. Той бе докаран в София и затворен в кауша на конака, който се намираше на мястото на сегашния дворец. След като съдът осъди Левски, иконом поп Тодор Митов, заедно с баща ми, отиде да го причести… Като отишли при Левски в махкемето, малко преди да го обесят, поп Тодор казал:
- Дяконе, ще те пратят на далечен път. По-добре е да вземеш светото причастие, защото по пътя може някое нещастие да те стигне …
Левски, който очаквал изпълнението на смъртната присъда, отговорил без да изпада в униние:
- Знам, знам какво нещастие ще ме стигне!
След това Левски се изповядал накратко и приел светото причастие.
Свещеник не е присъствувал на обесването. Това, което виждаме на някои литографии, изобразяващи обесването на Левски в присъствието на свещеник, не отговаря на действителността. На обесването са присъствували само официални власти, турци и цигани. Българите отидоха да гледат след обесването. Близо до бесилката имаше голяма казарма (къшла). Войската стоеше вън да пази ред. Много народ отиде да гледа…
Бесилката беше близо до мястото, гдето сега е построен паметникът на Левски, 30 – 40 метра на юг от него. Где е гробът на Левски, едва ли е възможно да се установи днес, след като старите софийски гробища, югозападно от Окръжната палата, са заличени. Смътно си спомням, че Левски е заровен без опело в християнските гробища…“
******************
„Спомени на Димитър Пенев за Левски.
През 1872 година Димитър Общий обра пощата (хазната) на „Арабаконак“. Аз бях 17 – 18-годишно момче. Сам Масар (Махсар) паша отиде да преследва разбойниците…
Скоро след това излезе из града телялин (глашатай) да вика, че царят на българите, баш комитата, е заловен и подканяше населението да излезе да го срещне на „Подуенската порта“.
По това време аз бях ученик. Излязохме на „Подуенската порта“ – Математическия факултет сега. Там имаше ендек (хендек). Зададе се една кола. В нея беше натоварен млад момък, в потури и с вързана глава. Това бе Левски. Димитър Общий, облечен в граждански дрехи и обуща, с вързани отзад ръце, вървеше отпред с високо вдигната нагоре глава…
През декемврий 1872 г., един вторничен ден, се пръсна слух, че хайдутинът, който бе обрал касата (хазната при „Арабаконак“), е обесен. И, действително, него го обесиха на мястото на днешния паметник на „Цар Освободител“. Видях го обесен с присъда на врата.
През февруарий 1873 год., пак вторничен ден, обесиха и Левски, гдето е днес паметникът му. На присъдата му беше написано на турски, български и еврейски: „Враг, който е вдигнал ръка против султанската власт и царщината“.
Той (Левски) беше облечен в потури, панагюрска носия, с кожено панагюрско капе, с открита шия и торба през рамо. В този обесен млад човек аз познах селянина, който често дохождаше при нашия учител.
Селяните, които дохождаха от Враждебна и Подуене, беха спирани от турците, които ги караха да свалят шапка на своя „цар“, като изговарят тая дума с ирония, придружавана с псувни.
Левски погребаха до гроба на Димитра Общий над циганските гробища в „Кюлука“, на стария подуенски път. Те (гробищата) спадат сега приблизително в местото на д-р Тричков – клиниката му. (На ъгъла на бул. „Княз Карл Шведски“ и на бул. „Константин Стоилов“). [Днес това е кръстовището на бул. „Васил Левски“ с бул. „Дондуков“].“
